За пластичния език в изкуството.
За езика в скулптурата.
Езикът на скулптурата. Пластичния език. Езикът като начин на общуване и средство за въздействие. Езикът като граница и същевременно начин да минеш отвъд границата на конкретно-познатото и да навлезеш в територията на абстрактно-асоциативното. На самостойно съществуващото. Във визуалните изкуства образът-визия е мярка за въздействие. В пластичните изкуства такава мярка е пластическият образ. А той е постижим чрез езика и средствата на скулптурата.
За образа и първообраза.
И това как художественият образ никога не е тъждествен със своя първообраз. И именно поради това има качествата на такъв. На първообраз. Независим, цялостен и завършен. Самодостатъчен. Въздействащ посредством онзи нерв и импулс на откровение, присъщ на силата, породена от вътрешната необходимост.
За липсата на тематичност.
Като в тристишията на Хайку-поезията. За способността да грабваш съзнанието и да го водиш в състояния на вече преживени или до болка познати неща. За силата на въздействие на изразните средства в техния чист вид – като звука в поезията и тона в музиката. И съжителството на тези изразни средства по качествен начин – това, което прави отделните елементи да заживеят органично в едно цяло и това цяло да бъде поезия или музика. Или скулптура…
За пластичния език като проблем в изкуството.
За опасността от самоцелност и липса на дълбока вътрешна мотивация и, от друга страна, стремежа средствата да бъдат овладени, подчинени и поставени в служба на същинската цел на изкуството – извисяването на човешкия дух.
За духовното в изкуството.
Пластичния език като начин за изграждане на различни състояния и усещания, носещи заряда на истинност и откровение. Създаването на определени формални и пространствени ситуации, които чрез мощната сила на въздействие на физическото пространство атакуват духовното пространство.
За вярата.
Вярата, че след като си изучил основите на езика, ще имаш какво да кажеш чрез него.
За пластичния език в изкуството.