Пътешествие в тъмнината или живот в утробата.
Тъмно и топло е. Времето сякаш е спряло. Всъщност, то никога не е съществувало. Ще минат няколко години, докато смътна представа за това понятие се оформи в съзнанието. Но то, съзнанието, вече е факт. Примитивно, неразвито, незряло…или поне така се смяташе до скоро. Преди 50 години е било трудно да се повярва, че бебетата са съзнателни същества. Но съзнанието го има, то е там, в утробата, в този първи и засега единствен дом, който бъдещото ни дете познава.
Чрез изследванията на перинаталната и пренаталната психология
днес знаем, че ембрионът започва да се учи и да съхранява памет от самото начало на живота си в утробата. Нещо повече – още в първите часове след оплождането клетката развива самосъзнание и може да усети приемането или отхвърлянето от страна на майката. Ето защо съзнателното зачатие, личният избор и действия по време на бременността, активното и осъзнато раждане се оказват от изключително значение при формирането на бебето, на неговото бъдеще, на механизмите му за справяне, на взаимоотношенията му с всичко заобикалящо го.
Едно интересно изследване показва изненадващи резултати –
клетки, които вече не са част от тялото (например взета тъканна проба), продължават да реагират на вътрешни и външни фактори, на които е подложен техният притежател. Независимо дали се намират в съседната стая, на разстояние от 5 км или 350 мили, клетките реагирали всеки път по един и същи начин – сякаш все още са част от тялото – а времето за отговор е било нулево, т.е. случвало се е едновременно с реакцията на клетките в тялото.
И сега нека си представим какво се случва с тази една единствена клетка, в която се заражда новия живот. Нека си представим деленето на клетката и мултиплицирането на заряда, който тя носи – положителен или отрицателен – и влиянието, което той ще окаже върху всички останали клетки, които съвсем скоро ще се появят и ще изградят новия организъм. Да си представим как този първичен заряд се удвоява, а после става четворен, след това силата му се умножава по осем, шестнадесет…и така докато бъде изграден един цялостен, завършен индивид със специфичния за него нерв и импулс.
И как тази специфична идентичност бива моделирана и извайвана през деветте месеца, в които майката и бебето са единен организъм, хармонично вибриращо цяло. И тогава нека се запитаме – какъв заряд бихме искали да вложим в тази първа клетка и в това развиващо се и попиващо информация създание?
Силата е в майката
и всяко нейно настроение, всяка мисъл засягат нероденото дете. По биохимичен път те пряко се предават в кръвния поток на бебето. Нервно-хормонална връзка между двамата позволява непрекъснатия обмен на информация, опитност и емоционални нюанси. Нашето бебе откликва на настроенията и преживяванията ни, то реагира дори на нашите намерения – изследванията показват, че всеки път, когато майката мисли да запали цигара, бебето става неспокойно и пулсът му се учестява. Ритъмът на бодърстване-сън на нашето бебе се настройва спрямо нашия. Всъщност, то дори сънува…
С минаването на дните опознава и обиква гласа ни: веднага след раждането бебето може да разпознае гласа на майка си, а един или два часа по-късно – и този на таткото, ако той му е говорил през времето в утробата.
И сега, като знаем как животът отвън рефлектира върху живота в утробата, нека помислим как да създадем оптимална среда за развитие на новото същество.
Древните гърци обграждали жената с красиви картини и изящни предмети.
Според някои източни вярвания животът започва със зачеването, а не малко народи приемат бременността и раждането като преход на вече съществуващ живот от едно състояние в друго.
Всички тези древни общности са отдавали изключително значение на този трансформиращ период от живота на жената. Това е време на промяна и осъзнаване, на разрушаване на стари модели и създаване на нови, време на обръщане към себе си и живота, който носим; време, в което можем да се притаим и да се вслушаме във вътрешния си глас и в гласа и потребностите на един нов свят, който расте и се развива.
И тогава може би ще чуем.
Ще намалим темпото и ще посветим деветте месеца, с които разполагаме, на подготовката и опознаването на тази малка личност. Ще се научим да бъдем спокойни и да се смиряваме пред силата на Природата. Ще обикнем тишината. Ще пеем песни и ще разказваме истории.
Ще плачем понякога, но нека сълзите ни бъдат сълзи на очистване и на радост. Ще слушаме одухотворяваща музика и ще четем дълбока, човешка поезия. Ще лекуваме Земята в търсене на Истината. Ще мечтаем.
Гневът ни ще отстъпи място на прошката, напрежението – на блаженото очакване; ще заменим забързаното ежедневие с безвремието на необходните дебри на човешкия дух, а страховете ни ще се разтворят във вярата и ще отстъпят място на Любовта.
И макар да не е пряк наблюдател на това, което виждаме ние, и звуците, които чува, да са приглушени от монотонния ритъм на сърцето и непрекъснатия поток на кръвта ни, нашето бебе ще почувства всеки един трепет, който докосва душата ни, всеки звук и вибрация, които преминават през тялото ни; и от първия миг на своето вътреутробно съществуване ще бъде неразривна частица от нашия живот и света, който познаваме.
Затова, нека бъдем внимателни и отговорни в чувствата,
мислите и делата си и държим будно в съзнанието си прозрението, че сме проводник между една съществуваща реалност и едно чисто съзнание. Нека създадем благодатна почва за зрънцето, което посяваме и с търпение и мъдрост го обгрижваме, обикваме и обогатяваме. Нека бъдем благодарни за това огромно благоволение – дарът да бъдем майки – и не предаваме доверието, което ни е гласувано от живота, природата и една малка душа. Нека се опитаме за малко да загърбим себе си и егото си и посветим дните си на случването на това чудо…и може би ще останем изненадани да разберем колко много всъщност получаваме.