За една камерна изложба
„Изкуството не е за харесване!“ –
тиха усмивка, спотаен, почти закачлив поглед… Закачлив ли наистина? Притаявам дъх. Тези думи докосват нещо в мен – нещо ранимо, дълбоко и толкова мое…
Пристъпвам прага на Варненската градска художествена галерия. Тази среща ме вълнува, изпитвам трепет, който не съм усещала от много години. В дъното на дългия коридор срещу мен просветва бяла гипсова фигура. Вляво и вдясно от нея са разположени две неголеми зали. Усещането ми е за кръст – дългият коридор и двете странични зали в дъното му. И бялата фигура, разпната на него.
Изложбата е съвместна, в двете зали се помещават двама автори от две различни поколения. Приемственост. По-младият е мой колега, по-възрастният – моят Учител, човекът, който в сърцето си обичам и почитам като свой духовен баща.
Пространство между световете
В лявата зала има една единствена работа – мащабна инсталация, разположена директно на пода, а зад нея – видеостена, върху която тече прожекция от пърформанс със същата тази творба, случил се в друга галерия. Работата има три нива, като три свята – горния, долния и нашия, запокитен между другите два. Първоначалният ѝ вид е подобен на саркофаг или на ковчег; после виждам във видеото как Ивайло отваря металните крила на „саркофага“ и от него се изсипва внушително количество шлака, което се излива върху средното ниво. Същото се случва още веднъж, този път шлаката се излива на най-долния свят, който е пода на галерията, а металният ковчег остава да лежи разтворен, изпразнен, изпълнил предназначението си. Така изглежда той и във Варненската галерия – само дето съдържанието вече го няма. С двете си отворени крила и той ми напомня за кръст – легнал на пода, изтърбушен, болезнено уязвим.
Отвъд
Минавам отново покрай бялата фигура и влизам в дясната зала. Светът на Ангел. Свят, за който не знам нищо и не търся да питам, но който отваря порта към моя собствен свят – а там мога да бродя, да търся, да плача и да се радвам, да изживея всяко недокоснато и непознавано кътче, което тази зала осветява вътре в мен. Виждам цели хилядолетия човешки съдби да се разкриват пред мен. Колажи, които като в гигантски пъзели подреждат откъснати парчета от изтерзани души – самотни портрети, съградени от късове изстрадани или пък радостно изживени мигове.
Приисква ми се и аз да бъда така цяла, събрала разкъсаните си части върху черния фон на Другото отвъд. И почти да се слея като хомогенна съставка на същата тази Другост от топло зебло – материя, която изгражда и собствения ми вътък.
Тези самотни колажи-души са навсякъде около мен, на всяка от стените в малката зала, едновременно присъстващи и отсъстващи, едновременно тук и сега, в настоящето заедно с мен и останалите посетители – но и някъде другаде, в друго време-пространство, в което ние не сме. Без да съм сигурна дали говоря за тях или повече за себе си, аз обиквам тези сътворени присъствия, усещам се една от тях и чрез тях по-присъстваща в живота и в себе си. Сигурно за това е Изкуството – за да ми помага да се отделям от отчуждението на несигурността си и да се връщам към присъствието в себе си. Да съм жива и истинска поне за няколко мига, поне докато съм тук в тази зала.
Двойната люлка
Ангел ми посочва централната скулптура в експозицията, отвежда ме до нея и казва „Оттук се чете най-ясно“, след което залюлява леко двете люлчици, кацнали една над друга – и изчезва. Оставам до тази „Двойна люлка“ – мотив, появил се в творчеството му през 1978 година, годината, в която съм родена – може би една от най-ранните кинетични творби изобщо в историята на българското изкуство.
Опитвам да отгатна това, което е „написано“ в нея, да съумея да го прочета. Не вярвам някога да успея и се отказвам; вместо това обаче тази Люлка разлиства моите собствени страници и аз започвам припряно да чета написаните там неща – „виждам“ Майката, по-голямата люлка, разположена по-ниско от другата, по-малката, сякаш за да я подкрепя, защитава и носи в обятията си. А по-малката, Детенцето, кацнала отгоре, доверчиво се оставя да бъде „люляна“. Двете всъщност никога не се докосват… Дори залюлени едновременно, поради различният си размер и тегло техните движения мигновено се разминават и пътищата им никога не се пресичат.
Докосване
Не е ли и тук същото като при колажите – или просто в мен е същото – изначалната самота на човешкото битие и неспособността да се докоснем дори до най-близките, до най-милите ни същества? Двете люлки се реят една над друга в плавно затихващо движение, обречени на естествения стремеж на всяко нещо към покой… А конструкцията, която ги носи – не е ли тя една алюзия за статив? От онези, големите, в Академията, върху които рисувахме с младежкия устрем на бъдещи художници.
Знам, че не е, усмихвам се вътрешно на детската си наивност, и също както с всичко останало в тази зала, няма и да разбера какво е, но за мен в този момент е това, от което имам нужда – моето лично Дърво на живота, с трите си видими (от общо четири) гигантски дървени крака, извисяващо се над мен като троично единство, което носи в себе си и раждането, и покоя… Моят статив от Академията. Моята вяра, че не е късно да бъда художник и да оставям графитни следи в пространството и във времето.
…цялата човешка история…
Не мога да си тръгна все още, заставам „отпред“ (колко абстрактно е това!, дали наистина съм отпред или гледам от някоя друга посока?) и тогава пред мен се разкрива един цял нов свят. От тази гледна точка виждам няколко вертикали – мощни дървени отвеси (четири, макар и оттук също да се четат като три) и нежни контурни въжени линии (също четири) с двете малки хоризонтали ниско долу, а над тях в далечината в пространството се проектират две легнали върху постамент глави – черна и бяла.
Сякаш цялата човешка история е разказана тук чрез тези няколко образа-символи. Пластични органични форми, вписани в математически прецизната геометрия на своята „рамка“. Мъжкият и женският принцип, Ин и Ян, лежащи в скута на тази Люлка на цивилизацията; Черната плътна и всепоглъщаща енергия на Творческото начало и Светлият профил на разумното, на любовта към реда… или просто двама родители – обикновени и несъвършени, без които нищо друго не е възможно. Без които Животът не е възможен.
Връщане
Започва откриването. По време на официалната реч разбирам, че фигурата между двете зали е с начална дата отпреди 40 години, а работата върху нея е продължила до преди няколко дни. В края на вечерта, когато повечето посетители са се разотишли и галерията е притихнала, се връщам към нея. Истината е, че в началото не ѝ бях обърнала внимание, сякаш не я бях забелязала.
Главата ѝ е като взривена, сякаш са късани и рязани парчета от нея. И все пак… усещам я толкова цяла, събрана някак тихо в собствената си приглушена белота. Формите са деликатни, прецизни и толкова болезнено изострени, сякаш невидими вътрешни жили ги опъват и ги държат в едно остъргано неразривно цяло. Какво е това, което я държи да не се разпадне? И кое е това, което ни кара да се връщаме отново и отново към нещо старо и до болка познато? Какво е това, което не забелязваме, остава скрито, невидяно и неразчетено – но именно то ни привлича, удържа цялото пространство и носи непосилното на кръста? Какъв е този извор на любов и сила, дето никога не пресъхва, макар жадно и с ненасита да гребем от него?
Нестихващото вътре
Докато пиша, не спирам да се питам коя е тази жена. Дали е Муза? Богиня? Майка? Или е просто жена? Никога няма да разбера, а и сякаш не искам – защото тогава трептящата ѝ белота би посърнала. Тогава тя не би била това, което е сътворена да бъде – деликатна бяла гипсова фигура, приютила в себе си частица от човешкия дух. Онзи неспокоен, непримирим, неспирен порив да бъдем, да се свързваме, да създаваме, да рушим… да се радваме в Бога и в човешкото. Онова животворящо начало вътре в нас, което ни кара да намираме смисъл, да се споделяме, да творим – дори когато никой не успява да „прочете“ вярно сътвореното… Онази нестихваща вътрешна потребност да сме част от света и другите, от света на другите – и невъзможността някога истински да се докоснем, истински да принадлежим…
Не, изкуството не е за харесване.
А за да можем в него, в тази бяла гипсова фигура, да срещнем друго човешко същество, с което да познаем и споделим безмълвно своя смисъл, своето сътворение, своето човешко несъвършенство. Да споделим своята самота със самотата на някой друг – па макар и да е само за миг, а после „люлките“ отново да се разминат завинаги.
София, 21.04.2025г